Един хубав, слънчев, топъл, зимен ден тя отвори очички- толкова широко, колкото е възможо да го стори един току що събуден човечец.. усети слънцето върху лицето си- нежно, безгрижно, безоблачно.. и си каза, че ще бъде един прекрасен ден- само трябва да се пребори с мързела си и да стане, за да посрещне всичко прекрасно... така и стори.. стана (напук на сънливостта си), отпи бавно и блажено глътка топло кафеено мляко и зачака.. мммне, по – скоро се отпусна блажено в стола и се остави да бъде „свободна”... не мислеше за нищо , макар че мислите нахлуваха една подир друга – и то доста нахално- но тя ги отхвърляше с лекота- все пак бе утрин, която й обещаваше нещо прекрасно... очакваше какви ли не чудеса и необичайни случки, които да останат в паметта й ... напук на всичко „очаквaно” обаче нищо от тези неща не се случи... денят си мина спокойно и мирно и настъпни привечер (искаше й се да се беше лято или поне пролет и да може да усети целия „блясък” и аромат на всичко живичко... ), тя отново застана на стола, сгушена в тъмнината и топлината на деня.. отново се опита да не мисли за нищо, но този път не се получи.. искаше да направи разбор на „прекрасния” си ден – запита се къде беше всичко прекрасно и необикновено, какво чудно и запомнящо се случи... междувременно пропусна да поговори с приятели, семейство, любими хора.. само защото чакаше чудото да се случи и нямаше време да им обърне онова внимание, дето толкова й бе скъпо и дето бе запазила за
„ чудния” си момент през деня... та , прескочи тя Хората.. реши и, че няма време да се занимава и с любимите си Дейности, защото трябва да „чака” „дневното си чудо”... и го зачака... но колкото повече го чакаше и се надяваше , толкова повече се отдалечаваше от всички чудеса на света.... тя не можа да разбере, че нейното чудо беше в едночасовия разговор със семейстовото и приятелите й, не можа да осъзнае, че нейното чудо е скрито в това, което обичаше да прави.... всичко това мина покрай нея съвсем незабелязано, мигновено... не защото тя нямаше очите да види всичко това, а защото тя очевидно не знаеше какво точно чака.... а може би, имаше очи, но не смееше да ги отвори, защото Те можеха да й разкрият разни нови, неочаквани, непознати, невиждани неща, които не бе сигурна, че иска да види.... както и да е , нещата минаха и се случиха покрай нея, докато чакаше... (какво точно и тя не знаеше).. започна да съжалява за отминалия ден и да се жалва колко глупаво е протекъл, че не е успяла да свърши ежедневните си задачки дори.. но все в един момент се укроти, поне привидно... отвътре обаче всичко бушуваше... поредния пропилян ден... мрън-мрън-мръннннНнннН, не престана, докато най- сетне нямаше за какво вече да си мърмори... и тогава , точно Тогава- нещо проблясна... е не беше светакица в нощта, беше нещо далеч по - простичко.. една мисъл я споходи (може би най-мъдрата през целия й „безсмислен” ден), която обаче отново я тласна към размисли, натяквания, самосъжаления, упреци... и бля бля глупости... за какво ли мръканше този път ли ?! За това, че не е обърнала внимание на близките си, че не е била пряма с тях, че е лицемерничела, че се е преструвала и усмихвала изкуствено, че не е направила това, което й носи радост и я кара да се чувства жива... че е чакала... отново и отново... без да си мръдне, която и да е частичка от нежното и крехко телце... и тъй като вече всичко й беше в повече, реши, че ще гледа филм (поне да я разсея)... хей на обаче и това не беше истиснко и не успя да си изиграе качествено ролята... филмът свърши и вместо да я приспи, нещо отвътре започна отново да я човърка.. лежейки в топлото си легълце и гледайки наоколо се замисли колко ли ... кофти би било да не може да види всичко това, което я обгражда в момента – дървета, птици, хубави и приятни личица, любими гласове, тревички, цветенца... „дребни” нещица в общи линии... но й стана тъжно... и то много.. един ден (незнайно кога – може и след часове дори) тя няма да може да види всичко това или пък ще може , но едва ли със същите тези очи и тази перспектива, едва ли от този ъгъл... просто няма да я има на тази земя и всичко ще е друго...да, припомни си нещо твърде очевидно - че е временно пребиваващо същество, както всички останали... че може би съвсем скоро няма да може да си общува така сладко с разни хора, че няма да може да си чете книжки , да си гледа филмчета, да си върши доставящите й удоволствие заниманийца... нищо няма да е същото.. та тогава отново си отвори очите... и отново си обеща разни неща – че ще бъде мила, любезна, тактична, добричка, но не защото е наивна и глупава, не защото не знае как стоят нещата, не защото не може да бъде друга... а защото това е Тя, защото това е нейната история, нейната истина, нейната вяра.. защото просто не иска да бъде друга, не иска да играе , не иска да носи маски, не може да си позволи да бъде лицемерна.. защото Тя знае и носи нещо, което не всички биха разбрали....
„ чудния” си момент през деня... та , прескочи тя Хората.. реши и, че няма време да се занимава и с любимите си Дейности, защото трябва да „чака” „дневното си чудо”... и го зачака... но колкото повече го чакаше и се надяваше , толкова повече се отдалечаваше от всички чудеса на света.... тя не можа да разбере, че нейното чудо беше в едночасовия разговор със семейстовото и приятелите й, не можа да осъзнае, че нейното чудо е скрито в това, което обичаше да прави.... всичко това мина покрай нея съвсем незабелязано, мигновено... не защото тя нямаше очите да види всичко това, а защото тя очевидно не знаеше какво точно чака.... а може би, имаше очи, но не смееше да ги отвори, защото Те можеха да й разкрият разни нови, неочаквани, непознати, невиждани неща, които не бе сигурна, че иска да види.... както и да е , нещата минаха и се случиха покрай нея, докато чакаше... (какво точно и тя не знаеше).. започна да съжалява за отминалия ден и да се жалва колко глупаво е протекъл, че не е успяла да свърши ежедневните си задачки дори.. но все в един момент се укроти, поне привидно... отвътре обаче всичко бушуваше... поредния пропилян ден... мрън-мрън-мръннннНнннН, не престана, докато най- сетне нямаше за какво вече да си мърмори... и тогава , точно Тогава- нещо проблясна... е не беше светакица в нощта, беше нещо далеч по - простичко.. една мисъл я споходи (може би най-мъдрата през целия й „безсмислен” ден), която обаче отново я тласна към размисли, натяквания, самосъжаления, упреци... и бля бля глупости... за какво ли мръканше този път ли ?! За това, че не е обърнала внимание на близките си, че не е била пряма с тях, че е лицемерничела, че се е преструвала и усмихвала изкуствено, че не е направила това, което й носи радост и я кара да се чувства жива... че е чакала... отново и отново... без да си мръдне, която и да е частичка от нежното и крехко телце... и тъй като вече всичко й беше в повече, реши, че ще гледа филм (поне да я разсея)... хей на обаче и това не беше истиснко и не успя да си изиграе качествено ролята... филмът свърши и вместо да я приспи, нещо отвътре започна отново да я човърка.. лежейки в топлото си легълце и гледайки наоколо се замисли колко ли ... кофти би било да не може да види всичко това, което я обгражда в момента – дървета, птици, хубави и приятни личица, любими гласове, тревички, цветенца... „дребни” нещица в общи линии... но й стана тъжно... и то много.. един ден (незнайно кога – може и след часове дори) тя няма да може да види всичко това или пък ще може , но едва ли със същите тези очи и тази перспектива, едва ли от този ъгъл... просто няма да я има на тази земя и всичко ще е друго...да, припомни си нещо твърде очевидно - че е временно пребиваващо същество, както всички останали... че може би съвсем скоро няма да може да си общува така сладко с разни хора, че няма да може да си чете книжки , да си гледа филмчета, да си върши доставящите й удоволствие заниманийца... нищо няма да е същото.. та тогава отново си отвори очите... и отново си обеща разни неща – че ще бъде мила, любезна, тактична, добричка, но не защото е наивна и глупава, не защото не знае как стоят нещата, не защото не може да бъде друга... а защото това е Тя, защото това е нейната история, нейната истина, нейната вяра.. защото просто не иска да бъде друга, не иска да играе , не иска да носи маски, не може да си позволи да бъде лицемерна.. защото Тя знае и носи нещо, което не всички биха разбрали....
