Вървим...

Вървим..лутайки се безцелно из претъпканите от коли и хора улици... търсим се .. сред тълпата, сред множеството не/познати лица, сгради, парфюми, съдби.. оглеждайки се в нечии очи, в красивите витрини на скъпите  магазини, кой знае -може пък и да се разпознаем някъде там.. но уви.. заблудата трае различно и обикновено кратко.. нито чуждите очи, нито скъпите вещи ни помагат да се разпознаем и разгърнем, да свалим гарда и да бъдем себе си пред себе си...   и така разходката продължава.. срещаме се, разминаваме се, бъбрим си, смеем се, пийваме, хапваме и когато купонът свърши отново сме сами в разходката си, в мислите си, в душите и сърцата си, търсим се, очаквайки да се разпознаем в някой, някъде, в нещо, което да осмисли иначе скучното ни ежедневие..искаме толкова силно да оцветим сивотата в пъстри цветове, че сме готови на всичко за тази виталност, за тези наситени, ярки цветове.. готови сме да си вървим безцелно, създавайки си малки, безсмислени цели, утопично надявайки се да осмислят и оживят сивотата... а дали? Дали успяват наистина? Дали вечер като си легнем и си направим равносметка сме щастливи и удовлетворени, дали сме накарали нечие лице да засияе, или напротив - сме добавили още нюанси сиво към неговия живот ?! Дали "смислените" ни цели са дали резултат или продължаваме да бъдем също толкова посредствени, колкото и вчера... ?! Дали изобщо си задаваме някакви въпроси ? Много вероятно не, много вероятно и отговори не получаваме, защото въпросите отдавна са отстъпили място на рутината, на сивотата, на безцелието и безсмислието... Много по лесно е да си крачим и евентуално, да се търсим някъде навън сред тълпите маскирани красиви лица, скъпи и красиви дрешки, модерни прически и фалшиви усмивки, възвишени теми и гръмки, високопарни слова... а истината за нас самите ще си остане също толкова скрита, колкото и  целия фалш от който сме се заобиколили... а мислим, че живеем прекрасно... каква заблуда...