петък, 11 ноември 2016 г.

Вървим...

Вървим..лутайки се безцелно из претъпканите от коли и хора улици... търсим се .. сред тълпата, сред множеството не/познати лица, сгради, парфюми, съдби.. оглеждайки се в нечии очи, в красивите витрини на скъпите  магазини, кой знае -може пък и да се разпознаем някъде там.. но уви.. заблудата трае различно и обикновено кратко.. нито чуждите очи, нито скъпите вещи ни помагат да се разпознаем и разгърнем, да свалим гарда и да бъдем себе си пред себе си...   и така разходката продължава.. срещаме се, разминаваме се, бъбрим си, смеем се, пийваме, хапваме и когато купонът свърши отново сме сами в разходката си, в мислите си, в душите и сърцата си, търсим се, очаквайки да се разпознаем в някой, някъде, в нещо, което да осмисли иначе скучното ни ежедневие..искаме толкова силно да оцветим сивотата в пъстри цветове, че сме готови на всичко за тази виталност, за тези наситени, ярки цветове.. готови сме да си вървим безцелно, създавайки си малки, безсмислени цели, утопично надявайки се да осмислят и оживят сивотата... а дали? Дали успяват наистина? Дали вечер като си легнем и си направим равносметка сме щастливи и удовлетворени, дали сме накарали нечие лице да засияе, или напротив - сме добавили още нюанси сиво към неговия живот ?! Дали "смислените" ни цели са дали резултат или продължаваме да бъдем също толкова посредствени, колкото и вчера... ?! Дали изобщо си задаваме някакви въпроси ? Много вероятно не, много вероятно и отговори не получаваме, защото въпросите отдавна са отстъпили място на рутината, на сивотата, на безцелието и безсмислието... Много по лесно е да си крачим и евентуално, да се търсим някъде навън сред тълпите маскирани красиви лица, скъпи и красиви дрешки, модерни прически и фалшиви усмивки, възвишени теми и гръмки, високопарни слова... а истината за нас самите ще си остане също толкова скрита, колкото и  целия фалш от който сме се заобиколили... а мислим, че живеем прекрасно... каква заблуда...

понеделник, 20 февруари 2012 г.

The Day...


Един хубав, слънчев, топъл, зимен ден тя отвори очички- толкова широко, колкото е възможо да го стори един току що събуден човечец.. усети слънцето върху лицето си- нежно, безгрижно, безоблачно.. и си каза, че ще бъде един прекрасен ден- само трябва да се пребори с мързела си и да стане,  за да посрещне всичко прекрасно... така и стори.. стана (напук на сънливостта си), отпи бавно и блажено глътка топло кафеено мляко и зачака.. мммне, по – скоро се отпусна блажено в стола и се остави да бъде „свободна”... не мислеше за нищо , макар че мислите нахлуваха една подир друга – и то доста нахално- но тя ги отхвърляше с лекота- все пак бе утрин, която й обещаваше нещо прекрасно... очакваше какви ли не чудеса и необичайни случки, които да останат в паметта й ... напук на всичко „очаквaно” обаче нищо от тези неща не се случи... денят си мина спокойно и мирно и настъпни привечер (искаше й се да се беше лято или поне пролет и да може да усети целия „блясък” и аромат на всичко живичко... ), тя отново застана на стола, сгушена в тъмнината  и топлината на деня.. отново се опита да не мисли за нищо, но този път не се получи.. искаше да направи разбор на „прекрасния” си ден – запита се  къде беше всичко прекрасно  и необикновено, какво чудно и запомнящо се случи... междувременно пропусна да поговори с приятели, семейство, любими хора.. само защото чакаше чудото да се случи и нямаше време да им обърне онова внимание, дето толкова й бе скъпо и дето бе запазила  за
„ чудния” си момент през деня... та , прескочи тя Хората.. реши и, че няма време да се занимава и с любимите си Дейности, защото трябва да „чака” „дневното си чудо”... и го зачака... но колкото повече го чакаше и се надяваше , толкова повече се отдалечаваше от всички чудеса на света.... тя не можа да разбере, че нейното чудо беше в едночасовия разговор със семейстовото и приятелите й, не можа да осъзнае, че нейното чудо е скрито в това, което обичаше да прави.... всичко това мина покрай нея съвсем незабелязано, мигновено... не защото тя нямаше очите да види всичко това, а защото тя очевидно не знаеше какво точно чака.... а може би, имаше очи, но не смееше да ги отвори, защото Те можеха да й разкрият разни нови, неочаквани, непознати, невиждани неща, които не бе сигурна, че иска да види.... както и да е , нещата минаха и се случиха покрай нея, докато чакаше... (какво точно и тя не знаеше).. започна да съжалява за отминалия ден и да се жалва колко глупаво е протекъл, че не е успяла да свърши ежедневните си задачки дори.. но все в един момент се укроти, поне привидно... отвътре обаче всичко бушуваше... поредния пропилян ден... мрън-мрън-мръннннНнннН, не престана, докато най- сетне нямаше за какво вече да си мърмори... и тогава , точно Тогава- нещо проблясна... е не беше светакица в нощта, беше нещо далеч по  - простичко.. една мисъл я споходи (може би най-мъдрата през целия й „безсмислен” ден), която обаче отново я тласна към размисли, натяквания, самосъжаления, упреци... и бля бля глупости... за какво ли мръканше този път ли ?! За това, че не е обърнала внимание на близките си, че не е била пряма с тях, че е лицемерничела, че се е преструвала и усмихвала изкуствено, че не е направила това, което й носи радост и я кара да се чувства жива... че е чакала... отново и отново... без да си мръдне, която и да е частичка от нежното и крехко телце... и тъй като вече всичко й беше в повече, реши, че ще гледа филм (поне да я разсея)... хей на обаче и това не беше истиснко и не успя да си изиграе качествено ролята... филмът свърши и вместо да я приспи, нещо отвътре започна отново да я човърка.. лежейки в топлото си легълце и гледайки наоколо се замисли колко ли ... кофти би било да не може да види всичко това, което я обгражда в момента – дървета, птици, хубави и приятни личица, любими гласове, тревички, цветенца... „дребни” нещица в общи линии... но й стана тъжно... и то много.. един ден (незнайно кога – може и след часове дори) тя няма да може да види всичко това или пък ще може , но едва ли със същите тези очи и тази перспектива, едва ли от този ъгъл... просто няма да я има на тази земя и всичко ще е друго...да,  припомни си нещо твърде очевидно -  че е временно пребиваващо същество, както всички останали... че може би съвсем скоро няма да може да си общува така сладко с разни хора, че няма да може да си чете книжки , да си гледа филмчета, да си върши доставящите й удоволствие заниманийца... нищо няма да е същото.. та тогава  отново си отвори очите... и отново си обеща разни неща – че ще бъде мила, любезна, тактична, добричка, но не защото е наивна и глупава, не защото не знае как стоят нещата, не защото не може да бъде друга... а защото това е Тя, защото това е нейната история, нейната истина, нейната вяра.. защото просто не иска да бъде друга, не иска да играе , не иска да носи маски, не може да си позволи да бъде лицемерна.. защото Тя знае и носи нещо, което не всички биха разбрали....

събота, 19 март 2011 г.

"Тормозки" преди сън...


Мисли въртят ми се странни отново,
Но си мечтая да започна на ново.
Ще ми да оставя всичко минало настрани
И да погледна с нови, различни очи...
Но, уви, може би, аз съм ограничена,
В  своя собствена клетка уловена...
Блъскам си главицата често в огради железни,
Тормозейки се с мисли донякъде безполезни..
Кога ще постигна хармонията мечтана,
Кога ще бъда от просветление обляна ?!
Искам онова спокойствие да постигна,
че когато сутрин се навдигна,
отговори всякакви да имам
и от живота с цели шепи да взимам...
Искам душата ми вътрешно да танцува
И да спре да се торзмови и да умува...
Знам... ще стане някой ден прекрасен,
С усмивки и песни той ще е огласен..
Мъдрост, време, търпение – тез три неща да нужни всеки,
За да посрещне трудностите по житейските пътеки...
Докато аз ги постигна обаче,
Знам, ще има още много моменти, в които душата ми ще плаче...
Ще има гадости, прегради, тъга,
Но не мисля да превия снага...
Преди време си мислех на глас,
Че човек не би се предал пред никоя страст...
Но пораснах „голяма” , нещата се промениха,
И тези утопични „глупости” някъде се позатриха...
Реалността е различна.. и то за всяка душица,
Било то и за най-простата мушица...
„Положението” често ни се навират в носа,
А пък ние избягваме да погледнем Реалността...
Страшничко понякога се стичат нещата,
И всичко тръгва нагоре с краката...
Надеждата бяга и се крие надълбоко,
А светлината изглежда тоооооолкова нависоко...
Но точно тогава се случва Нещо различно,
Като не е задължително това „нещо” да бъде комично...
Настъпва Чудо – свежо, ново, непонятно,
Но все пак доста интересно приятно....
Чудото може да бъде човек, ситуация, миг, дори глас,
Важното е да оценим мига, но все пак- да не изпадаме с захлас...
Хубаво е да се насладим на момента красив, необикновен,
С приятни чувствта и положителни мисли зареден...
Та...милички мои познати, близки, приятели важни...
Изтриите сълзите от очичките влажни...
Искам да виждам истиснко щастие по-често,
За това се моля горещо...
Отворете очички лениви,
И посрещнете сегашните моменти красиви...
всичко, което желаем вътре е скрито,
с по-дебела обвивка покрито...
но който иска да го открие и съживи,
остава да следва само своите пориви...
Те пък ще събудят оназ скритата страст
И ще придадат желания в живота контраст...
Умората.. казва си думата вече
И мисли към своя свят да ме отвлече...
Реално наситени цветни сънища желая на всеки,
Който се е устремил към съновните, мистериозни пътеки .... J

неделя, 6 март 2011 г.

Лудост ... или не ?!

Лудостта... е тази, която ме държи будна до среднощ,
Лудост, която ме завладява и не ме оставя, докато не й се подчиня и не тръгна след нея...вървя бавно, несигурно, но и любопитно..
Знам, че тя ще ми покаже нови неща, ще ме научи да не се страхувам... да екпериментирам, ще ми открие нови пътища.. Само трябва да я следвам, тя знае накъде върви, но не и къде точно ще стигне...  в това се крие цялото очарование.. Защото за нея няма граници, няма прегради, няма предразсъдъци, няма ги останалите хора, които да й натякват за всичко... .т.е има ги, но тя ги игнорира чистосърдечно.. без да има обидени и наскърбени... защото на нея всичко й е простено, та тя е Лудостта... кой ще й се сърди, кой ще я осмее, кой ще посмее да се подиграе с нея... никой, защото всички се страхуват... Макар и тя да е там, вътре, във всеки от нас, макар да я потискаме, отричаме, дори бягаме... а не трябва.. аз обичам да я следвам. Защо ли?  Защото винаги ми показва скрити неща... такива, за които дори не подозирам.. дори не смея да си помисля, че притежавамм... Лудостта е онази приятно луда частица, онази малка искрица, която пламне ли веднъж никога не угасва... Но искрица, без която е скучно, безинтересно и сиво.. А като си помисля, че всеки я притежава, но вътре в себе си я спотаява... Лудост... кой може да я разбере.. Пътуването с нея е лудо, диво, безметежно, прекрасно, различно и всеки път ново, истинско и приятно... тази вечер съм нейна пленница доброволно и хей на вече се чувствам доволно.. J

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Разниии [раз]мисли


Бъркотия..обикновено това следва след много „безполезни” мисли
И питам се на глас дали всичко един ден ще се осмисли.
Дали животът ще придобие формата желана
Или всичко ще остане съдба мечтана?
И докога по дяволите ще играем роли чужди,неприсъщи,
Само за да се почувстваме за миг могъщи?
А когато нощем тъмнината ни обгърне
И светлината своя гръб обърне,
Тогава кой ще лъжем в очите слепи,закърнели,
Истински неща скоро не видели ...
Тогава следва да се позаровим там дълбоко в душата скрита
И да потърсим онази истина за много хора неразкрита-
че страх ни е да бъдем „истински” и верни на себе си дори
макат отвътре страстта да ни гори....
Страстта да бъдеш ТИ,да вложиш плам и жар в живота свой,
да правиш всичко с  желание и хъс,да бъдеш своя собствен герой...
Но не – всеки де се бори за чуждо признание,
Без да отчита понякога своето обаяние...
А всеки е уникален,различен,луд,непривичен,
И понякога за обществените порядки нетипичен...
Изричайте го,хора,високо,на глас,
не се стремете да бъдете от  обществото само една дипълваща част...
Дори с цената на усмивки тъпи,неразбрани,подли,мазни,
Не позволявайте да станете на себе си омразни...
Че лошо е да живееш чужд живот- обществено морален,
Всекиму угоден,но понякога за теб фатален...
Отвътре все някога ще те загризка
И от сърце и душа ще ти се прииска,
Да събудиш оназ искрица трудно разпалима,
Дори понякога неразличима...
Искрицата за истински неща,по детски чисти,нереалистични,
Според някои дори идеалистични...
Но какво ви пука,та животът си е ваш и ничий друг,
Правете с него всякакви експерименти на всички напук...
Предизвикайте ги,провокирайте в тях чувства и емоции забранени,
Но оставете след себе си хора към добро променени....
Та ... „бъркотията” сигурно никога не ще утихне,
Но ще съм щастлива и страстта ми да не стихне...
Да търся,да се намирам,да се губя отново,
Да се уча да започвам всичко наново...
Да любопитствам,да досаждам дори с въпроси
Като детенце,което за смислени отговори „проси”....